Знаех, че ще напиша този пост. Беше сигурно просто. Защото ако и това не ме беше впечатлило, това щеше да значи, че имам сериозни проблеми.
В отчаяните си опити да изживея незабравими мигове и да си покача адреналина стигнах естествено до решението бънджи. 30 лв. за скок, 11лв. за пътни и още 30 лв., които отидоха не знам за какво.
Нашите естествено идея си нямат. Мислят че съм на училище докато аз и Хрисито се радваме на хубавия Варненски плаж и чакаме да удари часът. Само дето не не удари удар обаче. Защото кога да скочим ако не в 1ч. на обяд при рекордно високи температури? С какво да стигнем до Аспарухов мост ако не пеша? И кой да се сети да си вземе вода?
Пичовете там са много яки. Ще скачате ли? Скачаме. Ми ОК.
Само трябваше да попълним някви неща че рискуваме да получим сериозни травми. Аз естествено се панирах от непукизма им още повече. Ха ха ха ха...
-На някого прилошавало ли му е? Може ли да ми спре сърцето...
-Ми само на мен ми е ставало лошо веднъж. След третия скок... Ако сте се наспали добре няма да ви е зле. Спали ли сте снощи?
-Не.
-Изобщо?
-Изобщо не сме си лягали.
-Хе хе хе, ми ей сега ще видите тогава...
Ха ха хаха аз естествено продължавам да се панирам. Докато снимам Хрисито ръцете ми не спират да треперят. А устата ми не спира да повтаря "Мале! Майкооо!"
Истинският адреналин обаче идва когато застанеш сам на парапета. И погледнеш надолу. И знаеш че можеш да полетиш. Знаеш и че ако помислиш няма да го направиш. Затова се хвърляш и... за миг...
Хубаво е да гледаш морето с главата надолу... да усещаш как краката ти сякаш се изплъзват от възела. Да разбираш колко не искаш да умреш...
Изкачването повече ми хареса. Гледката е неописуема, преживяването невероятно, мислите по-различни от всякога. Аз дори си говорих.. Хихихи, ей така, на глас. Казах си "Ето това е. Затова дойдох".
Хм, пренесох се за секунда там, във Варна. Иска ми се да се върна. Да го усетя пак. По същия начин.
Днес казах на мама. Тя едва не припадна. Хахаха доста ми се поядоса. Особено че съм отишла чак до Варна без да и кажа. И особено че съм "можела да умра".
Мдам, после ядохме диня на центъра. Хората се спираха да ни се смеят. Сочеха ни и с пръст. Беше забавно.
Постигнах си и рекорд по безсъние. След като си легнах в понеделник си легнах пак в четвъртък в 5 сутринта. Което за мен си е доста...
А следващата вечер... радвам се, че се запознахме. Макар че може би никога няма да те видя пак. Ти си от хората, които винаги се помнят... някак с усмивка...